Завладяната България и въпросите на Цветан Тодоров

© Издателство

Цветан Тодоров никога не е писал отделна книга за България, но темата за родината, която напуска през 1963 г., присъства в редица негови текстове, публикувани в различните му трудове. Повече от година след смъртта му в "За България" издателство "Изток-Запад" събира на едно място тази част от неговото творчество. Сборникът е под съставителството на проф. Стоян Атанасов, който си поставя за цел да подбере най-важните текстове за България, оставени от Тодоров.


Пред "Дневник" проф. Атанасов обясни, че темата за България присъства в творчеството на философа в последните 30 години. Така малко по малко интелектуалецът изгражда цялостна представа за своята родна страна. Но повечето читатели нямат представа за този факт, тъй като Тодоров не е писал книга специално за България и човек трябва да познава цялостното му писмено наследство, за да си даде сметка за това.


Именно поради тази причина проф. Атанасов решава да се захване със съставителството на "За България". Началото е поставено година преди смъртта на Тодоров, който лично е одобрил идеята и живо се е интересувал как върви работата по сборника. Той се е запознал и с окончателния подбор на текстовете.



Според проф. Атанасов изданието ще бъде полезно за българските читатели и за журналистите, тъй като "поради нежеланието на Тодоров да дава интервюта и липсата на повече коментари за неговата родна страна, в публичното пространство се е създала представа, че той едва ли не мрази България".


"Тази книга не е израз на омраза към родината. В нея е представен един мислещ човек, който разсъждава за настоящето чрез своето минало. Той говори за България като човек, който е живял в страната 23 години, преди да я напусне", каза пред "Дневник проф. Атанасов.


Той допълва, че Тодоров е гледал на България като на тоталитарна държава и неизменно я е сравнявал с демократичните страни. Дори и след падането на режима философът е разсъждавал за родната си страна най-вече от гледна точка на миналото.


В книгата са включени наблюдения на философа за българските концлагери по време на социализма и за Държавна сигурност. Преводите от френски език са на Стоян Атанасов, Зорница Павлова и Тодорина Атанасова.


Откъс от "За България" на Цветан Тодоров.


Една тоталитарна страна


Роден сте в 1939 г. и сте израснали в комунистически режим още от най-ранното детство и първите училищни години. Как осъзнахте, че живеете в изцяло идеологизиран свят? Имахте ли момент на откровение, или проглеждането беше посте­пенно?


България влезе в орбитата на Съветския съюз през септември 1944 г., когато дивизиите на Червената армия преминаха през страната. Кога разбрах какви щяха да бъдат за мен последиците от това? Трудно ми е да посоча точна дата: това са реалности, които осъзнаваш неусетно. Но идеологическото влияние неминуемо е започнало рано. Училищният ми живот съвпада с първите години на комунистическия режим, защото започнах училище през 1945 г. – шестгодишен. Нямам спомени за идеологическо обработване през първите четири години от началното училище, възможно е и просто да не са останали в паметта ми. Бяха най-лошите години на комунистическа България, години на силна идеологическа борба и репресии в страната. Спомените, които имам, са косвени, покрай семейството ми. А пък баща ми се оказа и замесен в доста драматични перипетии през този период.


Какви?


Би трябвало накратко да припомня последователността на събитията. Комунистите не завземат цялата власт веднага. През 1944 г. с навлизането на Червената армия в страната така нареченият "Отечествен фронт" образува правителство. "Отечественият фронт" се състои от всички "антифашистки сили", сред които са и комунистите. Но комунистите получават две ключови министерства: на правосъдието и на вътрешните работи. Подкрепяни от съветската армия, всъщност те контролират страната.


Най-напред, в края на 1944 и началото на 1945 г., те организираха репресията над "фашистките елементи". Бе доста брутална, защото, между другото, те чисто и просто екзекутираха всички членове на военновременните правителства, без да се интересуват дали имат лична вина за нещо: били са членове на виновно правителство. Убиха също без съд в условията на дива чистка – както често става след смяна на режим – хиляди просто "по-видни" хора, защото са били поп, учител, журналист. Единствената им вина бе, че са имали някаква власт, макар само да е било престиж.


След това през 1947 г. дойде втората репресивна вълна, по време на която комунистите завзеха открито властта и ликвидираха цялата легална опозиция, т.е своите бивши отечествено­фронтовски съюзници от военните години – а и от предишното прочистване. Така те осъдиха Никола Петков и след това го екзекутираха чрез обесване.


Никола Петков е и един от ръководителите на Отечествения фронт, които по време на войната участват в спасяването на българските евреи, вие разказвате за това в "Крехкост на доброто"...


Узнах го неотдавна, докато преглеждах, работейки над тази книга, документи от онова време. В действителност Петков, макар че е бил един от нелегалните ръководители на Отечествения фронт, е подписал публични петиции срещу антиеврейските мерки. Не той е спасил евреите, но е имал куража публично да протестира срещу решенията на правителството. По отношение на тогавашната официална линия това е бил опозиционен акт. И когато през 1946 г. е протестирал срещу ограничаването на гражданските свободи, той всъщност е повторил жеста си от 1943 г. С тая разлика, че през 1946 г. вече е живял при истински тоталитарен режим. По време на войната в България нямаше нацистки режим, нито пък фашистки в истинския смисъл на думата; режимът беше авторитарен, консервативен, доминиран от цар Борис ІІІ – донякъде като този в Испания и Португалия от времето на Франко и Салазар, – но още бе възможно да се изразяват публично дисидентски мнения, без да те затворят или убият. Това става съвсем ясно от документите по спасяването на българските евреи.


Спомняте ли си за процеса срещу Петков през 1947 г. и за събитията в тази връзка?


Спомени от този период нямам (бил съм осемгодишен), но се случи така, че неотдавна, т.е. петдесет години след събитията, коментирах за предаването на Марк Феро по канал Arte "Паралелни истории", български кинопреглед, който показваше този процес. Много добре си спомням сега въпросния откъс. Случаят с Петков ме вълнува и с това, че Ромен Гари е написал няколко страници за него в Нощта ще бъде спокойна. По това време Гари е бил секретар във френското посолство в София и е познавал доб­ре Петков. Споменът за този истински демократ, увиснал на бесилото, с когото само преди няколко месеца е обядвал, го е ваксинирал завинаги срещу всякакво желание да вярва, че комунизмът е светлото бъдеще на народите.


Знаете ли какво е мислел баща ви за обесването на Петков? Спомняте ли си вкъщи да са обсъждали събитието?


Бил съм много малък, за да разбирам разговорите на възрастните, а и освен това по онова време родителите ми едва ли биха говорили пред мен от страх да не повторя нещо някъде и те да си имат неприятности. Павлик Морозов бе пример за децата: училища носеха името на Павлик Морозов, някои класове също вземаха неговото име, неговата история се разказваше и ни се даваше за пример. Главната заслуга на Павлик Морозов – млад герой на Съветския съюз – е в това, че е предал родителите си. Случката е от времето на колективизацията. Неговите родители крият зърното си, а той счита, че това е много лошо, защото всеки трябва да работи за социалистическата родина. И така, предава ги, а после загива, наказан от лошите си родители или от други роднини. Това бе урокът, който трябваше да запомним: да се отречем и от собственото си семейство, ако трябва да защитим държавата и Партията. А ще призная също, че на дванадесет, дванадесет и половина години бях ревностен "пионер" – пионерите бяха нещо като скаутите, но и силно идеологизирана организация. Тази идеология обхващаше целия живот на децата. Не знам обаче дали бих се проявил като малък Павлик Морозов, ако научех, че родителите ми са извършили гнусно предателство.


От моите родители баща ми единствен участваше в обществения живот; беше влязъл в комунистическата партия и до 1947 г. едва ли е имал големи съмнения в правотата на официалната пропаганда.


В българския кинопреглед от 1947 г., който гледах наскоро, екзекутирането на Никола Петков бе представено като победа на цялата страна в борбата срещу платения от англо-американския империализъм враг. Съобщаваха за хиляди телеграми, изпратени от населението с искане да накажат за назидание предателя на родината: показваха как работници от еди-коя си фабрика подписват петиция, селяни от еди-кое си ТКЗС – също... Сигурен съм, че никоя от тези петиции не е била спонтанна; това бе акция, организирана и ръководена от Партията. Още повече че за хората, които не искат да си задават въпроси – а това винаги са мнозинство от населението, – истината е това, което казва държавата. Особено ако става въпрос за далечни събития, които не засягат всекидневието им.

Още по темата

Горещи теми

Още от Дневник

Джошуа срещу Поветкин - мач с предизвестен край или нещо повече
На Запад е трудно, но в България се задушавам
Иранският президент предупреди Тръмп, че ще свърши като Саддам