"Дневник" на Георги Марков - 1969

© Дневник

"Дневник" публикува есе на Георги Марков, предоставено от списание "Култура", в чийто първи брой то излиза за първи път. Текстът е предоставен на изданието от съпругата на писателя Анабел Маркова. То е от дневника на Марков за 1969 г. - месеци преди да напусне България. Днес (11 септември) се навършват 40 години от смъртта на писателя.


1 януари


За добро или за зло ти отнасяш всичко към себе си, ти си жива клетка от нервната система на планетата, но което е най-смешно и може би симпатично, ти реагираш и на това, което става в другите планети. Ти четеш една книга и я отнасяш към себе си, ти слушаш една невъзможно сантиментална пиеса и я отнасяш към себе си, живееш в нейните звуци, после присаждат сърце някому и ти чакаш собственото си присъдено сърце, и една актриса се хвърля от прозореца на хотела си, заедно с нея падаш и ти и същевременно стоиш на прозореца на стаята и гледаш надолу, и после на един се родил син и все едно това е също твоя работа, както и изсичането на горите в Рила и последната любовна история на коя да е твоя позната, и най-новата книга или пиеса.



Даже става уморително да привързваш живота на света към себе си, защото най-лесното е да привържеш себе си към живота на света. Ти благоразумно отбягваш втората възможност, защото тя е свързана с твоето задължение, с твоята позиция и нейното отстояване при всички обстоятелства. От друга страна, ти добре знаеш, че съотношението между света и тебе е по-изгодно, отколкото това между тебе и света, където нулата е очевидна.


Или пък ти нищо не знаеш, просто като всеки примитив, като всяка първична бактерия отнасяш нещата към себе си. Може би наистина животът ще стане друг, когато всеки разтвори себе си в живота на света и му даде цялата си индивидуална неповторимост.


2 януари


Сигурно всичко е много просто, животът на хората – земни форми, животът на природата – земна форма, и животът на духа – земна форма, ти чувстваш присъствието на тази начална и крайна простота, ти я търсиш, за да намериш чрез нея себе си, да определиш определимото, да свалиш от себе си бремето на самонепознаването, да изскочиш жив или мъртъв от световната инерция, да надвиеш всемогъщия начален тласък, който те води в пълна неизвестност.


© Култура

Корицата на първи брой на списание "Култура", който излезе този месец - снимка - Николай Трейман, визуална концепция - Чавдар Гюзелев.

Може би началото на твоята истина е: аз съществувам, аз се храня, аз дишам, и други като мене съществуват, подобни напълно. Ето че дотук всичко е ясно, т.е. трябва да се съществува, трябва да се яде и да се диша. От тук нататък се спуща мъглата, в която вместо човеци се разминават силуети, може би кукли, манекени, защото всичко идва, за да те отрече, т.е. всичко съществува, за да не съществуваш, за да не се храниш, за да не дишаш.


Ти трябва да приемаш притегателните сили на всевъзможни власти и да забравяш, че в действителност си подчинен на една-единствена притегателна сила – земната. Може би оттам трябва да започнеш, да се прилепиш плътно до здравата земна кора, да поемеш естествената й топлина и съзерцателно очакване, да нямаш нищо над себе си, нищо около себе си, и така да разбереш своята принадлежност.


Но боя се, че самотата за тебе е повече сантиментален стремеж, отколкото насъщна необходимост.


3 януари


Ти искаш да живееш, да търсиш и чакаш събитията в живота си, ти се надяваш те сами да те потърсят и ти да ги срещнеш с отворени обятия. Но и това е поредната ти измама. От твоята кола до твоята редакция има само сто метра, от твоята редакция до твоя клуб – сто метра, и от твоя клуб до твоята кола има още сто метра. Твоят живот се състои в изминаването на триста метра. Ти копнееш за богат и мъдър живот, а си готов денонощно да играеш карти, ти искаш чистата девствена любов, а сменяш любовниците си като носни кърпи, ти искаш да бъдеш птица на свободата, но засега си само един самозатворен нагизден пуяк, който с удоволствие се разхожда в своите триста метра, ти се заканваш да отговориш на всяко посегателство срещу твоята личност и сам не усещаш как се заробваш повече.


Ти знаеш много добре кое е зло и кое е добро, но се оставяш на ума ти да си играе с тебе, като взима според нуждите на съвестта ти доброто за зло и злото за добро. А съзнаването на всичко това ти носи сладката горчивина на ненужната откровеност, на пиянската самокритичност, защото ти наистина се опиваш от играта на съзнанието ти. И след всичко това ти остава само надеждата, че времето ще ти помогне, ще те освободи от гнусните дрехи на сегашния ти живот, ще тласне голото ти тяло по истинските пътища на планетата. Но ти забравяш, че времето тече, тече и става все по-късно, все по-късно.

Още по темата

Горещи теми

Още от Дневник

Гражданите на Великобритания и ЕС запазват правата си след Брекзит, обяви Мишел Барние
Цитат на деня: Бедността не е грях, когато взимаш 11 хил. лв. заплата
Гумите със зимни характеристики са задължителни от днес